Хуан Рулфо до съпругата си Клара Апарисио (1948)

1.
Мое малко момиче,
знаеш ли какво?

След многото завръщания разбрах, че имаш захарни очи. Вчера сънувах, че целувам очите ти, точно над миглите. И се оказа, че устните ми имат вкус на захар – ни повече, ни по-малко – като онази захар, която крадем от кухнята и ядем скришом от майките си, когато сме деца.

Разбрах също, че бузите ти – и дясната, и лявата, имат вкус на праскова, може би защото този вкус идва от сърцето.

Е, работата е там, че не мога да намеря време да те видя отново.

Не се примирявам, не; отчайвам се.

Вчера си мислих за теб, мислих си колко добър щях да стана, ако намеря пътя към прасковата на сърцето ти; колко скоро би се изпарила злочестината от душата ми.

Започнах да измервам любовта си и тя измина 685 километра надолу по пътя. Тоест оттук до мястото, където се намираш. Там спря. Така е, защото ти си ​ началото и краят на всички неща.

Хуан

2.
Откакто те познавам, във всеки клон се долавя ехо, което повтаря името ти; чува се във високите далечни клони; в клоните, които са до нас. Чува се така, сякаш сме се събудили от сън призори. Вдишват го листата, движи се като водни капки. Клара: сърце, роза, любов…

До името ти болката е странно нещо. Нещо, което ни гледа и си отива, както кръвта от рана; както смъртта си тръгва от живота. И животът е изпълнен с твоето име: Клара, просветлена яснота. Бих сложил сърцето си в ръцете ти, без да се разбунтува. Нямаше да се страхува, защото щеше да знае кой го приема. А сърце, което знае и усеща коя е приятелската ръка, направлявана от друго сърце, не се страхува от нищо. Каква по-добра защита от ръцете ти би имало, Клара?

Научих се да произнасям името ти, докато спя. Научих се да го изговарям в осветената нощ. Дървото и следобедът вече умеят…, а вятърът го е отнесъл в планините и го е довял до главите на житните класове. И реката го мълви…

Клара: днес засадих прасковена костилка на твое име.

Хуан

3.
Мексико, 10 януари 1945

Малко момиче,

Не минава и ден, без да мисля за теб. Вчера сънувах, че вземам лицето ти в ръце и те целувам. Беше сладък мек сън. Спомних си също, че си родена тук и благослових този град, защото те е видял, когато си се родила.

Не знам какво става вътре в мен; но във всеки момент чувствам, че съществува нещо велико и благородно, за което можем да се борим и да живеем. Това за мен си ти. Знам го отдавна, но се потвърди още по-ясно сега, когато съм далеч.

От известно време чета един тип на име Уолт Уитман и той казва така:

„И този, който излиза без любов дори за минута, отива на погребението си, увит в собствения си саван.“

И това ми припомни, че разхождах любовта си навсякъде, докато не те открих и не ти я отдадох изцяло.

Клара, майка ми почина преди 15 години. Оттогава единствената, която открих, че прилича на нея, е Клара Апарисио. Познаваш я добре, затова отново те моля да ѝ предадеш да ми прости задето я обичам така, както я обичам. А също и колко ми е трудно да живея без тази обич, която пази в сърцето си.

Майка ми се казваше Мария Вискаино и беше изпълнена с доброта, до степен, че сърцето ѝ не удържа това бреме и се пръсна.

Не, не е лесно да обичаш много.

Хуан