Писмо до една неродена дъщеря
Червено и зелено.
На теб те нищо не ти говорят, но за мен тези цветове съдържат толкова много, нещо в тях ме привлича магично и вярвам, че това е една от причините, поради които съм станал писател. Усещам толкова силно тази притегателна мощ и осъзнавам, че е важна, но не намирам думите, за да я изразя и затова не знам какво представлява. Опитвах, но капитулирах. Моята капитулация са публикуваните ми книги. Някой ден ще можеш да ги прочетеш и вероятно тогава ще разбереш какво имам предвид.
Кръвта, която тече във вените, тревата, която расте по земята, дърветата, ах, дърветата, които вятърът люлее.
Всичко прекрасно, с което скоро ще се срещнеш, което скоро ще можеш да видиш, се изгубва толкова лесно от поглед и има толкова начини това да се случи, колкото и хора. Затова пиша тази книга за теб. Искам да ти покажа света такъв, какъвто е и какъвто ни заобикаля през цялото време. Само по този начин и самият аз мога да го видя.
За какво си заслужава да се живее?
Никое дете не задава такъв въпрос. За децата животът се разбира от само себе си. Дали е добър, или лош, няма значение. Така е, защото те не виждат света, не го изучават и не мислят за него, а са толкова вътре в света, че дори не се отграничават от него. Едва когато това се случи, когато се отвори отстояние между това, което са те, и това, което е светът, ще се появи въпросът: за какво си заслужава да се живее?
Не е ли заради чувството, когато натиснеш дръжката, бутнеш вратата и усетиш, как тя се оттласва, всеки път лека и с готовност, по шарнирите навътре или навън, и след това влезеш в друга стая?
Да, вратата се отваря като крило и дори само заради това си заслужава да се живее.
Ако си живял дълго, тази врата се разбира от само себе си. Къщата се разбира от само себе си, градината се разбира от само себе си, небето и морето се разбират от само себе си, дори и луната, която нощем свети окачена над покривите, се разбира от само себе си. Светът разказва себе си, но ние не слушаме, и тъй като вече не обитаваме дълбините му и не го преживяваме като част от себе си, изглежда сякаш той е изчезнал за нас. Отваряме вратата, но това за нас не носи никакъв смисъл, нищо не е – само действие, с което преминаваме от една стая в друга.
Искам да ти покажа света такъв, какъвто е сега: вратата, пода, кранчето на чешмата, мивката, градинския стол до стената под кухненския прозорец, слънцето, водата, дърветата. Ти ще ги видиш по свой начин, ще натрупаш собствени впечатления и опит и ще имаш свой живот, така че, разбира се, аз правя всичко това най-вече заради самия себе си: да ти показвам света, малка моя, заради това си заслужава да живея.