Сборникът с разкази „Итанесиес“ на рускоезичния писател от полски произход Сигизмунд Кржижановски е поредното прекрасно заглавие от каталога на изд. Аквариус, чиито превод и оформление заслужават специални поздравления.

Наричат го „незабелязан гений“, а самият писател казва, че е „извес
неизвестност“. Всъщност въпреки че първата книга с негова проза излиза четири десетилетия след смъртта му, а приживе са публикувани само негови откъслечни неща, той цял живот вярва в своето призвание и успеха на творбите си. В тази връзка с усмивка казва, че „Бетовен, когото изпълняват фалшиво, е все пак Бетовен. Нещо повече: онзи Бетовен, когото изобщо не изпълняват, си остава Бетовен“. Негови записки от „Работни бележници“ и биографични факти са цитирани в послеслова на „Итанесиес“ от поета Вадим Перелмутер, откривател на Кржижановски след смъртта му.

Самият писател е бил изключително ерудиран и начетен. Завършил е юридическия факултет в Киевския университет, но посещавал и филологически лекции. Бил е полиглот, интересувал се и от философия, музика, театър и е изнасял лекции по история на литературата и театъра.
Всичко това подсказва колко широкоспектърни и разнородни са темите на разказите му в „Итанесиес“. Книгата съдържа 8 истории, коя от коя по-причудлива, като езиковите хрумки съпътстват не по-малко необичайни сюжети. Много е трудно да дефинираме стила на писане на Кржижановски. Самият той го определя като „експериментален реализъм“ може би защото обговаря злободневни за времето си теми по изключително новаторски, дори авангарден начин, който, разбира се, е нямало как да бъде приет от цензурата през 20-те години в Съветска Русия.

В разказите се преплитат фантастичното и въображаемото с реалното и всекидневното, срещат се елементи на антиутопия, абсурдизъм, сюрреализъм, сатира, черен хумор и много философия. Все пак Кржижановски се сблъсква с Кантовата „Критика на чистия разум“ още в ученическите си години. 🙂

Повечето от историите тръгват от някъде и до края са направили толкова много завои, че читателят се озовава в лабиринт от теми и сюжети, които отвеждат в множество посоки на разсъждение.

Невъзможно е те да бъдат преразказани или поставени в рамка.
Харесах абсолютно всички разкази като образци за модернистично писане.
В един от най-популярните – „Квадратурин“ – на главния герой Сутулин му се предлага безплатна мостра от веществото „Квадратурин“, което служи за уголемяване на пространства. Тук Кржижановски има предвид ограничението на жилищната площ, въведено от Съветската власт през 20-те години на XX век, и какво се случва с героя, когато изведнъж обитаваната от него стая започва да расте всеки ден. Може ли да се справи с неочакваната промяна, с голямото пространство и свобода, или сигурността на една ръка разстояние и навикът са за предпочитане?

В „Книгоразделител“ се срещаме с един писател, чиито ръкописи непрекъснато биват отхвърляни, и той намира литературата навсякъде около себе си, като я създава буквално от всичко, което го заобикаля, включително и от случайно попадналата пред погледа му дървена стружка, отлетяла от отсрещния строеж.
Може би любимият ми разказ в целия сборник е „В зеницата“, където се обговаря темата за любовта и забравата, а главният герой е умалено копие на мъж, което живее в зеницата на неговата любима. Какво се случва обаче, когато един ден случайно открива умалените и все по-избледняващи копия на всички свои предшественици?

Разказът с най-странно заглавие „Неухапаният лакът“ пък се заиграва с една руска пословица, която преведена буквално означава „Близко е лакътят, но не можеш го ухапа“, и метафоризира идеята за порива към недостижимото, като същевременно пародира начините, по които се постига масова популярност, граничеща с истерия, и извличащите полза от нейното налагане.

Кржижановски предоставя за тълкувание латинската пословица „sapienti sat“ ( За умния е достатъчно), противопоставяйки й „et insapienti sat“ (Достижимото е за глупците).
Друг разказ представя алтернативни начини за добиване на енергия чрез събиране на всекидневно изливаната злоба и жлъч в отношенията между хората.

В друга история главният герой е „организатор на раздели“ и вярва, че „щастието не обича да услужва на хората, защото те не му дават, на него, на щастието, почивен ден“.
„Ако умееха да живеят като сонатата, в три части, като вмъкват между срещите и раздели, като позволяват на щастието да се отлъчва макар и за кратко, за броени тактове, може би нямаше да са толкова нещастни. Всъщност не музиката е във времето, а времето е в музиката. Но ние се отнасяме към времето си изключително немузикално“.

Препоръчвам Кржижановски на всички, които обичат разкази, необичайни сюжетни хрумки и езикови игри и търсят материал за размисъл. А и, разбира се, на тези, които искат да научат малко повече за причудливата страна Итанесиес, която се намира отвъд полунощното море, и нейните големоухи обитатели, заслушани в онова, което било достъпно само за тях в искрящото звездно небе.

След разнообразяване с няколко други заглавия планирам скоро да продължа и с втория сборник с разкази на Кржижановски „Автобиография на един труп“.