„Хроника на камък“ е вълнуващ разказ за малък каменен, стръмно наклонен град на албанско-гръцката граница, описан през погледа на малко момче. През цялото време на повествованието името на града и името на момчето не се споменават, защото това би могла да бъде една универсална история, случила се навсякъде по света по време на размириците през Втората световна война.

Всъщност обаче става дума за градчето Аргирокастро, на албански Гирокастър, намиращо се в Южна Албания и част от историческата област Северен Епир. Именно това е и родният град на най-известния албански писател Исмаил Кадаре – носител на първата международна награда Букър и неколкократно номиниран за Нобелова награда.

В „Хрониката“ Кадаре описва детските си спомени от вечно окупирания град, в който непрекъснато се вее различно знаме на историческата крепост – ту гръцко, ту италианско. Неслучайно името на града означава „Сребърна крепост“, а самият той е включен в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство.

„Когато падна мрак, градът, който беше фигурирал временно в картите на Римската империя, норманите, Византия, Турската империя, Гръцкото кралство, Италианското кралство, замлъкна този път в Германската империя. Уморен, съвсем зашеметен от схватката, той не даваше никакви признаци на живот.“

Самият Кадаре, роден 1936 год., е на около 10 години, когато Албания попада под комунистическия режим на диктатора Енвер Ходжа, а през 1990 г. напуска родината си, за да заживее в Париж. В свое интервю писателят споделя, че е открил свободата именно през литературата, защото като малко момче не е знаел какво означава да си несвободен и не е осъзнавал, че живее в окупиран град. Точно както героят му в романа се учудва на думите, които употребяват възрастните и не разбира значението им. „Окупиран град“ – а какво ли ще е, ако градът не е окупиран? Дали всичко наоколо ще се промени – планината, равнината, хълмът, капките дъжд, семейството му?

„Слушах ги внимателно и се опитвах да разбера какво в действителност беше това Албания. Дали Албания беше всичко това, което виждах наоколо: дворовете, хлябът, облаците, думите, гласът на Джеджа, очите, скуката, или само част от тези неща.“

Освен литературата (момчето мечтае вечно четящият му дядо да го научи да чете дебелите турски книги), другото спасително въже за него е въображението. Затова и основният герой в романа е именно каменният град. За момчето той е притаило се в полите на планината чудовище, което диша, кърви, движи се, скучае и се цупи също като хората, а камъните, които са навсякъде – по калдъръмените улици, чешмите, основите на къщите, са „груби, нежни, розови, с пори, млади, стари, гладки, сбръчкани, жилести, ръбести, хитри, добродушни, всеотдайни, коварни, присмехулни, предани, готови да стоят с векове зазидани в основите като на пост, глупави, мрачни, горди, мечтаещи да станат паметни плочи, простовати, служещи безкористно, наредени в безкрайни редици по калдъръмите, като народа, без имена, без имена, без имена, во веки веков.“

Камъните като олицетворение на различните човешки характери, които срещаме в романа – на бабата на момчето, която гадае за съдбата на града по кост от заклана кокошка, на чудатите съседки – кака Пина, която докрай не изоставя дълга си да „тъкми“ булките, мърморейки за всяко случило се или предстоящо нещастие с „потоп“ (на английски е преведено като The end of the world, българската хрумка е много по-ударна и сполучлива според мен), вечно изчезващата и появяваща се Джеджа, Дино Чичо, който мечтае да изобрети самолет „перпетуум мобиле“, предателя Максут, строителите на новия свят Явер и Исай и много други.

Докато войници с различни цветове на униформите постоянно навлизат и напускат града, малкото момче не спира да се удивлява, да наблюдава света от покрива на къщата и да го разкрасява чрез детското си въображение. Той е единственият, за когото построеното от италианците летище с цел да отвръщат на военновъздушните атаки е събитие. Всеки ден наблюдава през прозореца самолетите и любимата голяма, сребристо-сива „птица“, за която не може да повярва, че е с „пари, взети назаем от смъртта“.

Животът просто се живее, независимо от обстоятелствата, не чака по-добри времена, и това децата го разбират най-добре. Имаш сетива и за поезията на дъжда, и за любовта и първото разочарование.

„Тя стоеше до саксиите с цветя съвсем чужда, прекрасно чужда, чужда и неочаквана, като онази красива роза, която разцъфва ненадейно и неусетно една сутрин върху бодливия клон.“

Много ми хареса стилът на Кадаре, красивите метафори, чрез които още на първа страница говори за сърдитите капки дъжд, уловени от улуците на къщите, на които не е позволено на падат на земята и да се изпарят обратно в небето при дъгата.

Повествованието се лее някак безгрижно, като в приказка. Така и не ме налегна угнетителното усещане, че чета роман за войната, а по-скоро, че това е хроника на носталгията по едно детство. А в „страната на детството“ сме щастливи, защото разполагаме с инструменти да изобретим света такъв, какъвто искаме да го видим.

Хумор, въображение, спасителните суеверия и шушукания на съседките, магиите, които постоянно преследват жителите на града, скуката на повтарящите се следобеди – така протича животът в един окупиран град. И всъщност всичко останало сякаш се случва между другото, като на игра – бомбардировките, крачещите по улиците войници, бомбоубежищата в избите на къщите, откъснатата ръка на английски пилот на свален самолет, укриването на жителите в затворите на крепостта.

В това виждам голямото писателско майсторство на Кадаре – да пише толкова леко, с хумор и светлина за един от най-кървавите периоди на миналия век.
Докато четях, в доста моменти се сещах за „Животът е прекрасен“ с Роберто Бенини.
Защото винаги има светлина и ако не можем да я видим, нека поне си представяме, че я има. Понякога разликата не е чак толкова голяма. 🙂