Днес приключих с „Емигрантите“ на В. Г. Зебалд – автор, когото не познавах, въпреки че на български има издадена и друга негова книга „Аустерлиц“. „Емигрантите“ разказва историите на четирима мъже, които напускат родината си (само в първата история това не е Германия) и заживяват в Англия и Америка, но не могат да преодолеят носталгията по изгубеното и да се справят със сенките на паметта, която постепенно ги убива. Всички те приключват преждевременно живота си, сломени под тежестта на самотата и безутешността. (Между другото, направих някакъв подсъзнателен паралел между героя от втората история – учителя Паул Берайтер, и Емеренц от изключителния роман „Вратата“ на Магда Сабо, който също прочетох бавно и осмислих едва при втория прочит, но всъщност така беше още по-отрезвяващо за мен.)

Много е трудно да се причисли книгата на Зебалд към някакъв конкретен жанр. Черно-белите фотографии в нея я приближават до документалистиката и мемоара, но през цялото време прозира фикцията и художественият подход. Всъщност това е книга за войната, за евреите, за тегнещото мълчание в Германия по отношение на съдбите на тези хора. Това е един тих и ненатрапчив разказ за неспособните да преодолеят болката и да продължат да живеят след войната, въпреки че привидно са останали на страната на оцелелите. Повествованието се води от първо лице, много от описаните събития носят автобиографичен отпечатък, но така и не е установено със сигурност до каква степен се разказва за реално съществували личности, роднини и приятели на Зебалд. Единствено в последния разказ става ясно, че Зебалд има предвид британския художник от немски произход Франк Ауербах.

Самият Зебалд емигрира през 60-те години във Великобритания, като сравнително късно бива оценен и признат в немскоезичните литературни среди, така че болката, самотата и тъгата на героите му се усещат като много лично изстрадани и от самия него. Срещат се доста вътрешни нишки, които минават и през четирите разказа като, например, обединяващият мотив за човека с мрежа за ловене на пеперуди. Трудно се чете Зебалд. Езикът му е прекрасен, поетичен, преводът на Стоян Гяуров, както и редакторската работа, са наистина впечатляващи, но тази обилна детайлност, описателност, наситеност с географски местности, прескачаща хронология, подбуждат към съзерцателност, която кара читателя често да спира и поема дъх, дори да препрочита някои пасажи, преди отново да продължи. Определено ще се върна пак към тази книга – още една от „бавните“ книги, на които напоследък попадам или, кой знае, може би умишлено търся.