Снощи завърших новия роман на Джулиан Барнс „Единствената история“, изд. Обсидиан, във великолепния превод на Надежда Розова. Барнс е написал поредния много силен роман, втори за мен след „Предчувствие за край“, който прочетох покрай фестивала Синелибри, и с който си правих доста паралели, докато четях новия. „Единствената история“ е кратка приказка за любов, както гласи дефиницията за роман от речник от 18 в., която служи за мото на книгата. Барнс ни разказва за любовта между деветнайсетгодишния Пол и много по-възрастната и омъжена Сюзан, които се запознават в тенис-клуб в градче, недалеч от Лондон, наричано просто „Селото“ в годините след Втората световна война. Както казва Пол, обаче, времето и мястото нямат значение в тази история, защото това е история за любов.
Любов, която като в добрите стари филми ти дава всичко и ти отнема всичко; с която живееш бързо и порастваш преждевременно; в която един ден е толкова наситен и обагрен емоционално, че се равнява на няколко години от последвалия ти живот; любов, на която приписваш обичайното за всички влюбени усещане за уникалност, а после, от дистанцията на времето, осъзнаваш цялата тази измамност и въпреки това изпитваш носталгия.
Любов, която започва с желанието да спасиш другия и увереността, че го покровителстваш, ала постепенно се трансформира в гняв, страх и срам, защото осъзнаваш, че единственият възможен изход накрая е да спасиш себе си. И тук Барнс не изневерява на стила си – пише без поза и претенция и през цялото време имаш усещането, че си някъде с близък приятел, който излива душата си пред теб смело и честно, без украшения и излишна театралност.
За мен, като любител на тениса, представляваха интерес метафорите от спорта, върху които доста поразмишлявах.
„Най-уязвимото място е в средата, Пол“, му казва Сюзан в началото по повод тенис двубой, който играят на смесени двойки. Колко права се оказва…защото наистина е страшно да си по средата – между любовта и дълга, страха и дълга, младостта и старостта. Младостта ти дава увереност и летеж, а старостта пък ти е обещала „твоето безопасно място“, което, както казва Сюзан, всеки търси цял живот. А по средата? По средата е зрелостта, когато приземен си изгубил онова чувство за сигурност и все още не си намерил своето „безопасно място“. Тогава просто търсиш начин да си „прекарваш времето“.
Друго, което много ме впечатли, е как е структуриран романът – в три части, предадени от различна перспектива – първо, второ и трето лице. Усеща се отчуждаването, отдръпването – когато от дистанцията на времето паметта се опитва да реконструира миналото. И тук като в „Предчувствие за край“ има размисли за спомените, за това как паметта изкривява най-променливото нещо – миналото, за достоверността им в зависимост от това дали излизаш по-добър или по-лош след тях.
И накрая идва този помитащ финал, отрезвяващ в тихата си делничност. В никакъв случай, обаче, последната сцена не ми остави усещане за примиреност, а по-скоро за достойнство при доизживяването на отломките живот в спасяващата рутина на всекидневието.
Така прочетох тази „Единствена история“, защото „всеки си има своята любовна история. Всеки. Може да е завършила безславно, да се е оказала фиаско, може дори да не се е осъществила, а да е била само в съзнанието ти, но това не я прави по-малко истинска.“