„Добрите намерения“ на Андрес Барба не е нова за нашия книжен пазар, на български се появява през 2012. Няма друго заглавие от този автор, преведено у нас (за мое огромно съжаление), въпреки че той е сред значимите и награждавани съвременни испански писатели.

Мисля си, че в ситуация на такава изолация, когато всеки се е усамотил в дома си и разполага с цялото време на света, това е много подходящо четиво, защото говори за важните неща – за взаимоотношенията между хората, за самотата, отчуждението, пукнатините в общуването, търсенето на себе си, приемането, прошката, трудната обич, за добрите намерения, за които знаем често до какви последствия довеждат…

„Добрите намерения“ съдържа четири новели – Синовен дълг, Отслабване, Ноктюрно и Маратон. Барба е много добър в изграждането на психологически правдиви образи на обикновени хора, които са объркани, не знаят какво искат и заради своите лутания нараняват точно тези, които най-много ги обичат.

Езикът на Барба е красив, но не безкрайно описателен и без обилната метафоричност, която обичайно ме привлича. Испанският писател ме спечели най-вече с убедително представените персонажи – техните действия или слабохарактерност бяха оправдани и мотивирани от цялостния строеж на разказа, така че читателят да им повярва и да съпреживее техните колебания като лични.

При изграждането на персонажите си Барба обръща изключително внимание на малките детайли, премълчаните думи или докоснати предмети, а тези мънички подсказки са подсилени от финия психологически усет на писателя.

В „Добрите намерения“ Барба не търси самоцелно оригинални сюжети, а се потапя смело в дълбините на често експлоатираните човешки конфликти и недоразумения, до които обикновено води страхът от искреност и сблъсък със собствените демони.

Веднага след прочита на книгата се разтърсих за интервюта с Барба и се натъкнах на следното негово изказване, което е и най-голямата сила в писането му според мен:

„За мен литературата работи истински без картини (изображения), въпреки факта, че разказването има нужда от сцени, а сцените се нуждаят от образи. Мисля, че основната субстанция на литературата е усещането, чувството. В свят, изграден от изображения, всичко е ограничено, всичко неизбежно се смалява – особено ако говорим за конкретни изображения. Ако внезапно сложа „снимка“ на Марина (персонаж на Барба) в книгата, би било страшно. Предпочитам да дам само няколко неясни щриха за това каква е Марина, така че читателят сам да изгради тази Марина, от която се нуждае. Освен това винаги изграждам сцените с много малко визуални описания, така че читателят да ги осмисли през своята субективност и да реконструира всичко, което липсва. Струва ми се, че колкото по-малко визуални описания има, толкова по-добре работи разказът.“