Трудно се пише за болката, особено за болката при загуба на близък човек. Състояние, което всеки изстрадва твърде лично, и все пак – когато го назовем и изговорим, дали олеква, дали болката се притъпява? Егоист ли е страдащият, изгубил щедростта и „умението“ за доброта? Намалява ли скръбта с времето, размива ли се в спасителната утеха на повтаряемите навици и всекидневието, или точно обратното – погълва ни като яма, с която вече се идентифицираме и не виждаме отвъд? Помагат ли ни общите спомени и останалите вещи на любимия човек да продължи той да бъде с нас? Когато сме далеч от местата и нещата, които са ни свързвали и които заедно сме обичали, усещаме ли, че повторно губим любимия човек? Всеки е изживявал тази болка и знае (или може би не) отговорите за себе си.
Френският писател, критик, семиотик и философ Ролан Барт започва своя „Дневник на скръбта“ (изд. АГАТА-А, превод: Валентина Бояджиева), в който пише кратки фрагменти по тези теми, след смъртта на майка си през 1977 г. и го води около 2 години. Няма по-добър начин да го представя от това да споделя цитати от тази изключително лична и докосваща книга, защото няма по-трудни теми за обговаряне от тези, които са общи за всички ни.
„Тотално присъствие, абсолютно нулево тегло, плътността, не теглото.“
„Обратното на едно нещо не е неговата противоположност и т. н. Напусках място, където бях нещастен, но това, че го напусках, не ме правеше щастлив.„
„(Колко) дълго е, без нея.„
„Моят Морал – Смелостта на дискретността; – Той има смелостта да не бъде смел.“
„Да пиша, за да помня? Не да си спомням, а да се боря с болката от забравата, доколкото тя се очертава абсолютна.“
„Мъката ми е неизразима, но все пак изказуема. Самият факт, че езикът ми предоставя думата ‘непоносим’, незабавно проявява някаква толерантност.„
„Всекиму неговият ритъм на мъка.“
„Кого бих могъл да попитам за това (с надеждата да ми отговори)? Да можеш да живееш без някого, когото си обичал, означава ли, че си го обичал по-малко, отколкото си смятал…?