„Вече няма проблеми на духа. Съществува само един въпрос: Кога ще бъдем взривени?“

Това казва Уилям Фокнър в Нобеловата си реч през 1949 г. Започвам с този цитат, защото ми се струва ключов за последния му роман, издаден на български „Дивите палми“ в майсторски превод на писателката Елена Алексиева.
Не съм познавач на Фокнър, нямам богат опит с него, затова ще ми е трудно да говоря за тази книга през призмата на „фокнъровското“ писане и език.

Четох книгата много бавно, връщах се на някои изречения по няколко пъти, препрочитах цели страници и, затваряйки последната, си дадох сметка, че такава книга не може да бъде разбрана по време на самото четене. Това е изискваща литература – изискваща вниманието, отдадеността и верността на читателя, както и известно отстраняване от историята.

„Дивите палми“ обединява две истории, които Фокнър развива паралелно. Главите от „Дивите палми“ и „Стареца“ се редуват и на пръв поглед нямат никакви допирни точки. Едноименната история „Дивите палми“ ни среща с Шарлът и Хари, които заминават заедно да гонят общата илюзия за съвършената любов, която всеки от тях опитва да въплъти в образа на другия. Шарлът е омъжена за порядъчния и морален Ритенмайер, но изоставя семейството си в търсене на онази любов, чиято стойност е „сумата от онова, което трябва да платиш за нея, и винаги, когато я получаваш евтино, знай, че си измамил самия себе си.“

Фокнър описва Шарлът пестеливо, но често споменава за „трезвата, жълта задълбоченост“ на очите ѝ – очи, които отразяват пустош и изначална самотност. Хари, от своя страна, е млад, току-що прохождащ в лекарската професия, без опит в любовта и през цялото време излъчва наивитет и непохватност. Двамата постоянно се борят с незаобиколимите битовизми и парични затруднения, опитвайки всячески да не попаднат в рутината на обречените на отчуждение семейни двойки.

„Казват, че любовта между двама души умира. Не е така. Не умира. Просто те напуска, отива си, ако не си достатъчно добър, ако не я заслужаваш. Тя не умира; ти си този, който умира“.

И така, ако се върнем към цитата от Нобеловата реч на Фокнър, чакат ли Шарлът и Хари да бъдат взривени?
През цялото време усещах непреодолимата сила на саморазрушението, което сякаш движеше изборите им. Но прочитайки историята до край и осмисляйки по-задълбочено драматичния финал, се запитах дали всъщност Хари и Шарлът са истински трагическите персонажи в „Дивите палми“?

На пръв поглед това еднозначно е така, но какво да кажем за образа на изоставения съпруг Ритенмайер, който не само че не опитва да осуети заминаването им, показва готовност да приеме съпругата си обратно, а накрая, когато вследствие на трагичните събития Хари влиза в затвора, дори предлага да му помогне?
Замислих се за думите на Иван Ланджев в едно интервю, в което казва, че хората сме много несправедливи, защото изграждаме ореол около мъртвите, докато всъщност би трябвало повече да мислим за живите, защото често те се оказват по-трагическият образ. Направих паралел с образите на Хари и Ритенмайер, защото не съм сигурна, че в този случай отдадох заслуженото на втория, не съм сигурна и доколко повечето читатели биха го направили.

Втората история „Стареца“ е определяна от критиката като автентичното фокнъровско писане. Главният персонаж „високият затворник“ е осъден на 199 години затвор заради неуспешен опит за обир на влак, повлиян от четене на булевардни криминални романи. Накрая на тази история Фокнър елегантно вплита истинската причина за тази по детски наивистична авантюра.
Вследствие на голямото наводнение от 1937 г. затворниците, намиращи се във ферма за принудителен труд в Мисисипи, биват транспортирани на друго място, а нашият „висок затворник“ е изпратен да спаси с лодка бременна жена и още един пострадал от природната стихия, когото така и не открива. Цялата втора история проследява опита на затворника да намери пътя обратно, за да върне жената на „твърда земя“. И през ум не му минава да се възползва от възможността за бягство.

„Всичко на тоя свят, което исках, беше да се предам.“

Затворникът не търси свобода, защото не е готов да я приеме. Неговият затвор е неговото убежище, мястото, където се чувства на сигурно. Неприспособимостта е една от свързващите двете истории нишки. Шарлът, Хари и затворникът не могат да намерят своето място в света, затова всеки от тях избира своя затвор.
Другото, което за мен обвързва двата романа, са саморазрушаващите избори, които правят главните персонажи.
Струва си да се запитаме обаче доколко да спасиш духа и идеалите си с цената на физическо саморазрушение е по-достойният избор. Мисля си, че и това както всичко се променя с времето. На една определена възраст да светиш ослепително и за миг да изгориш триумфално може би изглежда истинският подвиг, но дали наистина е така?

„Между скръбта и нищото избирам скръбта“.

„Нищото“ като отсъствие на болка, отсъствие на памет и „скръбта“ като опит да „съм спътник на един сокол, нищо че съм врабче“.
„Стареца“ е романът, който е по-труден за интерпретиране, в който цели глави обрисуват с много гъсто наситен език борбата на затворника с прииждащата водна стихия. Фокнър вярва, че човекът ще оцелее, защото я има силата на духа, която да го води.
В „Стареца“ силата на живота да надделява е въплътена в появата на новороденото на лодката. И може би затова въпреки всичко прочитът на „Дивите палми“ ме остави с усещане за омиротворение и вяра в човешкото.