„Дарът“ на Невена Митрополитска е един от тематично най-мащабните романи, които съм чела досега, при това не само сред българските автори. Впечатляващ е размахът, с който авторката е изградила структурата му, като, за разлика от други такива опити, тук нито една тема не избледнява на фона на останалите.

Не ми се ще да разказвам сюжета, тъй като в тази книга той е гръбнакът и поддържа читателското напрежение и вълнение до край. Бих искала обаче да щрихирам някои от темите в него и нещата, които ми направиха най-голямо впечатление.

Както подсказва чудесната корица, в този роман става дума за изкуство и по-специално за балет. Който ме познава, знае, че наред с литературата, балетът и изобщо танците, са голяма моя страст. Точно заради това изключително много харесах основната идея на Невена Митрополитска да изгради сюжета върху действието на един от най-фееричните и романтични балети „Жизел“. Има някаква особена синхроничност, защото преди седмица гледах един датски филм, който също преплиташе историята на балета „Жизел“ с този на главната героиня.

И там публиката се запозна с трудностите, жертвите, всеотдайността в това изключително изкуство, с това какво взема, но и какво ти дава сцената.
Изобщо темата за отдаването на изкуството за сметка на личния живот, за компромисите, които то налага, винаги ме е интересувала. И тук се засяга изборът или/или, който при балерините е особено жесток поради кратката им кариера и изключителната посветеност, която изисква балетът.

И ако трябва да започна с тълкуването на прекрасното заглавие „Дарът“, това ще е и едно от първите ми предположения наред с буквалното, което се разчита още от първите страници – изкуството, сцената, вживяването, изграждането на един по-красив свят и мимолетното пребиваване в него.

Следваща много голяма тема е тази за взаимоотношенията – между съпрузи или партньори и тези с родителите. Чрез съдбите на четиримата основни герои Неда, Филип, Лина и Христо виждаме именно огромния отпечатък върху личността им, който са оставили спомените и преживяванията в детството.

Балерината Неда, родена в малък, провинциален град и отгледана от любящите си баба и дядо, цял живот се опитва да е достойна за изкуството си, да отговаря на неговите понякога сурови изисквания и естетически идеали.

Съпругът ѝ Филип, преуспяващ адвокат, копнеещ за дете, е разкъсван между безусловната си любов към нея и нараненото си его.

Като тяхна опозиция виждаме детегледачката Лина и плочкаджията Христо, хора със скромни възможности и изживяващи сериозни травми от детството си. И двамата са белязани от вината, която при Лина намира израз в маниакален стремеж към ред и чистота, сигурност в познатите до болка ритуали и всекидневни клишета.

Тук е моментът да отбележа колко интересен ми беше тъкмо образът на Христо и паралелът, който според мен Митрополитска много умело прави, между възвишеното изкуство в чистия му вид – балета, и занаята на Христо – поставянето на плочки. За Христо неговият занаят по нищо не отстъпва на истинското изкуство – то го довежда до същия творчески екстаз, какъвто изживява един артист на сцената. Чувства се цялостен и пълноценен. А и кой има право да каже кое е изкуство и кое не?
Но в същото време Христо се бори със слабостта и нерешителността си навсякъде във всяка гранична ситуация да търси спасителния знак Exit.

„Бягащо човече, търсещо EXIT. Винаги има изход. Винаги има авариен изход в случай на пожар, земетресение, брак и други бедствия.“

Когато веднъж си свикнал да бягаш, май се оказва, че това умееш най-добре.

От другата страна, от страната на силните и преуспелите, Филип сякаш има всичко, но не и това, за което най-силно копнее – да бъде баща. И тук идва още една от големите теми на романа – тази за справедливостта и случайността. Защо се случват нещата, защо се случват точно на мен? Как да ги приема и да продължа да живея? Могъл ли съм да ги предотвратя, или всичко е било изначално предопределено? Случват ли се големите житейски събития „по заслуги“ и по някаква обективна логика?

Всъщност за мен Филип е персонажът, който преживява най-голямата трансформация в този роман – за да израсне накрая до висотата и чистотата на своята Жизел.

Но кой всъщност е Дарът? Започнах с едното тълкувание за изкуството като дар. Освен еднозначното, което, разбира се, е детето, новият живот, според мен можем да отидем доста отвъд буквалността. Дарът като прошка – прошка на другия и прошка на себе си. Дарът като самоактуализация и личностно израстване. Дарът като себеотрицание и грижа за любимия човек. Дарът като жертва. Дарът като прощаване с миналото и приемане. И още, и още.
Намерил ли е всеки своя дар? Мисля, че да.

Благодаря на Невена Митрополитска за този многопластов и емоционален роман. За открояване е професионализмът и проучвателната работа, която е била необходима за прецизността при употребата на специфичната балетна, медицинска и юридическа терминология. Мога само да ви препоръчам този роман. А после, ако все още не сте, да посетите балетния спектакъл „Жизел“ и да се потопите в магията.