Тази книга с фрагменти, мисли и впечатления се нарежда до една от най-любимите ми в жанра – „Фрагментите“ на Атанас Далчев. Стилът на Мараи много ми напомни Итало Калвино и Бруно Шулц, но в сравнение с тях, и особено с Шулц, езикът на унгареца е някак по-мек, лек и крехък, „понася се“, без читателят да се замае. Ако да четеш другите двама понякога е като да си в градина, пълна с екзотични, узрели до пръсване плодове, дори само чийто аромат опиянява до главоболие, то при Мараи е по-скоро като разходка в гората след кратък, летен дъжд – освежаващо и пречистващо. Поне на мен така ми подейства.

Думите му се усещат като нещо материално – звънки, вкусни, с аромат и форма. Езикът му е наситен, детайлен и метафоричен. Цялата книга е като дневник на една година и същевременно на цикличността на живота. Дванайсетте месеца, на които са озаглавени частите, проследяват метафорично зараждането, утвърждаването, апогея и залеза на живота. Някои са посветени на мислите на Мараи за различни важни личности – Бах, Гьоте, Чехов, редица изтъкнати унгарски поети и т. н. Други са спомени от детството и младостта, а трети – мимолетни и съзерцателни наблюдения, които просто оставят нещата да се случват по даоистки ненамесващи се.

Книгата е изпълнена с поезия, всеки детайл „говори“, думите „дишат“, а всяка микроистория оживява като минималистична картина с няколко щриха. За мен този вид писане улавя есенцията в белетристичното майсторство. Всяка дума си „тежи“ на мястото, но същевременно е лека и не „нагарча“. И наистина, както в най-добрите примери в литературата на кратките форми, не просто няма какво да се добави, а нищо не допуска да бъде премахнато, за да не се наруши скелетът на текста.

Много от миниатюрите са посветени на писането, на съкровената тайна на творчеството. В една от тях Мараи казва, че и най-добрият текст не може без клишета, че те са нещо като градивен материал за стабилен фундамент на „постройката от думи“. Тук обаче, ако изобщо можем да говорим за такива, те се свеждат до вечните теми, които, казва Мараи, се обговарят и в добрите, и в лошите романи – любовта, смъртта; всекидневното, лишено от блясък, живеене в „един обикновен вторник“; антрактите по време на театралната пиеса, в които е много по-интересно, отколкото на сцената; наблюдаването на полуоткрехнат прозорец в чужд град; магията на сините очи, които са на изчезване; кротката обич без фанфари и прожектори.

Тук е мястото специално да откроя изключително финия и красив превод на Юлия Крумова, без който тези фрагменти нямаше да въздействат толкова силно, и изобщо цялото издание на изд. „Прозорец“ е на голяма висота.