Най-характерна за болката е нейната несподелимост. Виждаме, че някой страда и разбираме, че го боли, но дистанцията между представата за болка и самата нея е толкова голяма, че дори най-искреното съчувствие не може да я преодолее; болката на другите за нас остава чужда. Това означава, че който изпитва болка, винаги ще бъде сам. Ала болката е несподелима не само между хората, но дори и за самия човек след време, защото когато тя отмине, усещаме същата дистанция. Спомняме си, че е боляло, и можем да кажем, че болката е като мрак, в който сме потънали, щé ни се да я преобразуваме в мисли, но мислите съществуват сами за себе си в един свят, в който всичко е крехко и нематериално, и в момента, в който болката се завърне и пак ни заболи, мислите се вдигат като завеса и отново сме в реалността: о, не, значи така беше.

Затова сме склонни да приемем, че болката е част от плътта и че в сравнение с мислите се намира в друго, непосредствено физическо измерение на действителността, но това не е вярно. Защото дори и болката да е с материално проявление и причинена от физическо неразположение, самата тя е нематериална. Болката възниква в мозъка, където сигналите по невронните пътеки предизвикват биохимични реакции у невронните клетки, което като следствие отключва болката, и то с такава сила и интензивност, които в съотношение с обичайните мисли са като светлината на лампата спрямо горящ магнезий.

Имаме чувството, че болката е по-скоро част от физическото измерение на действителността не на последно място и защото я усещаме в тялото – там, където ни боли: дали в ръката, счупена при удар в камък, или в бъбреците, където се развива раково образувание, но не и в мозъка, където всъщност са концентрирани мислите ни.
Доколко болката е мисловен конструкт и в каква родствена връзка е с мислите ни, може да се прецени и от факта, че е възможно човек да изпитва болка и в крайниците и части на тялото, които вече ги няма. Плътта я няма, костта е ампутирана, но болката връща онова, което вече не е тук; пациентът може съвсем ясно да усеща крака си, въпреки че него го няма. Кракът е фикция и така болката разкрива родството си с мисълта, но и превъзходството си над нея, защото въпреки че мисленето създава фикции, на които вярваме, никога не сме склонни да ги възприемаме като физическа реалност.
Още по-сложна става връзката между болката и действителността, когато се сетим за болката, която изпитваме насън: какъв статус има тя?

В една пролетна нощ, докато спях, изпитах невероятни стомашни болки. Беше непоносимо, сякаш някой ми бъркаше във вътрешностите. Лежах и се въртях, не усещах нищо освен болката. След това изведнъж всичко стана както преди. Лежах в леглото с отворени очи и изпитвах безкрайно облекчение както всеки път, когато болката отшуми. Бях ли заспал? Да, очевидно. Дали тогава болката ми е била просто сън? Не знаех със сигурност, но всичко подсказваше, че е така. Тогава що за болка беше това? Ами ако се е преляла от действителността в съня и цялата ѝ сила се е запазила непокътната? Тук се разкрива природата на съня. Той не е нищо повече от аварийно уплътнение, чиято задача е да съгради модел на действителността, като използва всички разклонения на съзнанието. После този модел е на разположение на съзнанието, защото живеем в отражение на действителността, в нейно вътрешно опростено изображение.

Струва ни се, че вътрешното изображение и външната действителност са идентични, но в редки случаи помежду им има разрив: например когато ни боли нещо, което вече го няма, или когато изпитваме ясното чувство, че и преди сме преживявали това, което усещаме в момента (déjà vu). Това не е нищо повече от леко разминаване в идентичността на нашата представа за действителността и самата действителност.