„Интересувам се от паметта, защото представлява филтър, през който виждаме живота си, и тъй като този филтър е мъгляв и неясен, възможностите за самозаблуда са налице. В крайна сметка, като писател, аз се интересувам повече от това, което хората твърдят, че се е случило, отколкото от това, което се е случило наистина.“ – Казуо Ишигуро

„Блед пейзаж с хълмове“ е дебютният роман на Нобеловия лауреат Казуо Ишигуро, който още тук проявява фин усет и майсторство при изграждане на сложни, наситено психологизирани сюжети, умело скрити под на пръв поглед тривиална история.

Докато четях романа, през цялото време си представях обширни поля в пастелни полутонове, приглушена светлина, която дискретно осветява самотен хълм под постоянно ръмящ дъжд. Освен тази картина в главата ми звучеше и възможният саундтрак на тази книга. „Чувах“ романа като соло от струнен квартет. Асоциацията ми никак не е случайна, тъй като в романа научаваме, че главната героиня Ецуко някога е свирила на цигулка.
Ако трябва да очертаем няколко основни теми в романа, за мен това са паметта, загубата, вината и непълноценно осъществената майка.

Главната героиня Ецуко е японка на средна възраст, заменила родния си Нагасаки за Южна Англия. Рамка на романа представляват разговорите с малката ѝ дъщеря Ники, дошла на посещение на майка си от Лондон. Поводът за гостуването на Ники става известен още в началото на романа. Ники рядко идва в малкото провинциално градче, където майка ѝ живее сама след смъртта на втория си съпруг и голямата си дъщеря Кейко, която се е самоубила наскоро.

Постепенно навлизаме в историята на Ецуко и заминаването ѝ от Япония чрез нейния разказ и спомена за някогашното ѝ приятелство със Сачико и дъщеря ѝ Марико. Познанството им е траело едва едно лято в годините след падането на атомната бомба в Нагасаки, но дълбоко белязва живота на Ецуко.

В романа само веднъж Ецуко еднозначно споделя чувството на вина, което изпитва спрямо голямата си дъщеря Кейко. Въпреки че е знаела, че заминаването им ще направи детето ѝ нещастно, двете са напуснали Япония заедно с втория съпруг на Ецуко в търсене на по-добър живот във Великобритания.

Ишигуро използва изключително оригинален подход да разкаже майчината вина на Ецуко чрез паралелната история на Сачико и нейната дъщеря Марико.

Отношенията на Сачико и дъщеря ѝ са изпълнени с апатия, егоизъм и престорена майчинска загриженост. Майката непрекъснато повтаря пред Ецуко, че за нея бъдещето на детето ѝ е най-важно, но никога не знае къде е Марико, не зачита чувствата ѝ, готова е да последва американския си приятел в Америка, без да обръща внимание на тъгата на дъщеря си и нежеланието ѝ да замине. Много, много се впечатлих колко минималистично, с откъслечни щрихи и диалози Ишигуро ни потапя в мъката на десетгодишната Марико. Момичето има въображаема приятелка, непрестанно скита из блатистите райони около къщата, не общува с никого, бие се с другите деца, живее изолирано и самотно. Единствените ѝ приятели са няколко котенца, които гледа у дома и за които майка ѝ я лъже, че ще вземат със себе си в Америка. Котетата могат да се възприемат и като метафора за важните неща в живота на Марико, които майка ѝ съзнателно потъпква. Много силна е сцената, когато Марико вижда майка си да дави котетата в навечерието на заминаването им за Америка. Сякаш в този момент връзката майка-дъщеря се къса необратимо.

Вината на Ецуко, пресъздадена чрез паралелната история на нейната приятелка Сачико, тегне над цялото повествование. Често на Ецуко се присънва образът на малко момиченце, вечер чува шумове от някогашната стая на починалата си дъщеря, като незарастващ белег я съпътстват спомените от японското ѝ минало, а границата между спомнено и въображаемо остава мъглива.

Романът е изпълнен с кратки емоционално наситени диалози. Под привидно обичайна размяна на битови реплики се крият екзистенциални страхове, разочарование, самота, отхвърляне, липса на топлина и близост. Ишигуро съумява да предаде цяла палитра от чувства и душевни състояния чрез случайно разменени реплики, мълчания и наглед безобидни действия на персонажите си.

Много ме впечатлиха сцените, в които на Ецуко и първия ѝ съпруг Джиро в Нагасаки гостува неговият баща Огата-сан. В привидно щастливото и хармонично семейство (Ецуко е бременна с първата си дъщеря) във въздуха се долавя хлад, отчуждение и егоизъм. Равнодушието на съпруга спрямо нея и баща му, кариеризмът му, който той се опитва да прикрие, постоянното разгръщане на вестника и половинчатите реплики обрисуват тягостен семеен портрет, който се крепи единствено на показното благоприличие и старите японски традиции.

„Блед пейзаж с хълмове“ е камерна книга, пропита от нежна, „безветрена“ меланхолия. На места ми звучеше като будистка приказка, която няма за идея да завещава уроци, а по-скоро да ни въведе в един интимен свят на приютени заедно чувство на вина и покой.

Забележително е как у Ецуко напълно равноправно съжителстват покоят с вината; тъгата по изгубеното с липсата на желание за съпротива.

При Ишигуро няма гръмка патетика или пък сантименталност, която да буди съжаление. Ецуко носи загубата си с аристократично достойнство, но не се опитва да отрича уязвимостта си. Всичко е такова, каквото е, без да се добавят нотки на оценка или съжаление. В този смисъл в книгата е уловено ядрото на будистката философия в най-чист вид.

Финалът на романа представлява отново на пръв поглед обичайна сцена, в която майката изпраща дъщеря си от прага на къщата.
„Усмихнах ѝ се и ѝ помахах.“
Ецуко се усмихва на живота и продължава да го живее.

„Не, нямаше нищо забележително. Просто един щастлив спомен, нищо повече.“