Беше ми ужасно трудно да си събера мислите и да намеря достойни думи за тази вълшебна книга. Романът на Олга Токарчук, в цялата условност на тази ограничаваща категоризация, е „отвъд“ не само жанрово, той просто не се поддава на никакво словесно описание. Точно както пътеводителите убиват градовете и местата, които описват (има фрагмент, посветен на това), така и думите единствено биха отнели от тази книга.

Защото „Бегуни“ е енциклопедия, карта с бели петна, музей, куфар, напуснат дом, летище, хотел, едно безкрайно пътешествие, в което „всяка точка отваря следващи пространства, отново непокорими, и понеже всяко движение е илюзия, ние тъпчем на едно място.“

Токарчук е преплела множество малки и големи истории, които скачат през времето и пространството – коя от коя по-чудати и понякога дори леко зловещи, обединени от идеята за пътуването, по-скоро за движението или преместването на тялото и духа (като двете състояния на една и съща субстанция) – в които пътуването непрекъснато променя своето изначално предназначение.

Във фрагментите се срещат учени от далечното минало, занимаващи се с аутопсия и консервиране на органи; жена, която бяга от дома си и болния си син, за да скита денем и нощем из московското метро; мъж, чиято жена и дете изчезват по време на екскурзията им на хърватски остров; жена, която пътува и събира доказателства, че „Бог е животно“ и много други реални и измислени герои. Токарчук е вплела и редица любопитни исторически и научни факти, което още повече обогатява книгата, а понякога и хвърля леко в смут. 🙂

Например, историята за сърцето на Шопен, което било извадено след смъртта му през 1849 г. в Париж по негово настояване, тъй като великият композитор е пожелал символът на душата му да почива в родната Варшава. Сърцето му е поставено в буркан и успява да премине нелегално през руските граничари в Полша.

Главната разказвачка (самата Токарчук?) – детектив на знаци и символи – непрекъснато се мести от едно място на друго, защото страда от т.нар. синдром perseverative detoxification – упорито връщане на съзнанието към някои представи и компулсивното им търсене. В нейния случай това е всичко, което не се вписва в статистиките и прогнозите, всичко извън нормите, избуяло, уродливо, прекомерно или недостатъчно.

През цялото време, докато четях привидно нямащите никаква връзка един с друг фрагменти, си мислех за преходното, за крехкостта и уязвимостта ни. Възприех всички истории – не само тези, свързани с анатомията, аутопсията и пластинацията на човешки органи и тъкани, като метафора за този извечен наш стремеж да упражняваме контрол – да търсим обяснение, да измерваме, подреждаме, класифицираме и най-вече да „консервираме“ живота си, за да надмогнем ентропията и забравата.
Има ли обаче как да се спасим от мимолетността?

„Ще се записваме, това е най-сигурният начин на комуникация, ще се превръщаме взаимно в букви и инициали и ще се увековечаваме на листове хартия, ще се пластинираме, ще потъваме във формалина на изреченията.“

Това постоянно движение, към което препраща и самото заглавие „Бегуни“ (по името на руската старообрядническа секта, проповядваща, че единствено чрез движение можем да се спасим от Антихриста), може да се тълкува в много посоки – като символ на тревожния, вечно неудовлетворен човек, но и на любопитния, търсещ, буден и неутолим дух.

Движението, обвързано с непрестанното търсене, но на какво? Може би на онази „твърда точка“, за която вярваме, че е нашият „кайрос“ (Гръцкият бог Кайрос символизира „щастливото време“ в човешкия живот.) и в която „може би ще се родим отново и този път това ще бъде на правилното място в правилното време“.

Или движението като белег за цялостност? Спонтанно се сетих за хуманистичното направление в психологията и за концепцията за цялостната личност като поток на ставане, а не завършен продукт, текущ процес, а не застинала, статична същност.

Същевременно историите обговарят и темата за паметта като „чекмедже“ за различен тип спомени – за еднократна и многократна употреба, и как тя, паметта, променя и прекроява целия ни минал опит през призмата на настоящия живот. „А щом нещо не се помни, значи не е съществувало.“

И все пак, и тук централно място заема самотата и нуждата ни един от друг.
Защото „целта на пътешествието е друг пътешественик“.

П.С. Отново безупречно издание на ICU с чутовен превод на Силвия Борисова. Така трябва да се издава Токарчук!

Снимката е от прекрасното Fox Book Cafe, а тематичните фотографии са на Павел Николов.