„Все отлагаме значи: утре ще пекне благодатно слънце, утре ще ни се приработи. Само дето времето тече днес – разсъждаваше Дел Коле, – а утрето вечно предстои.“

Открих Дино Будзати преди няколко години благодарение на Нева Мичева и превода ѝ на сборника му с разкази „Коломбър“. Мигновено си набавих всичко негово, излизало на български, и така стигнах до най-известния му роман „Татарската пустиня“, преиздаден неотдавна от изд. Лист. Този роман ме порази, не бях чела дотогава нищо друго, което да почувствам толкова близко до собствения си вътрешен свят. Даже бях написала някъде (и още го мисля), че ако трябва да избера само една-единствена любима книга, то това би била тя.

Е, съвсем наскоро към нея се прибави още една, отново на Будзати – „Барнабо от планината“. И това съвсем не е изненада, тъй като тук получаваме още от същото. Любимите теми на Будзати са заложени още в първия му роман, писан през 1933 г. Много информация прочетох за италианския писател, художник и журналист и особено впечатление ми направи това, че действително в своите книги той сякаш бяга от социално-политическия контекст.
По времето на издаване на първия му роман „Барнабо от планината“ Италия вече е под фашистката диктатура на Мусолини. Будзати обаче никъде не засяга темата за диктатурата, насилието, подчинението на политически режими и човеконенавистни системи, поне не директно.

За него има две големи теми, около които изгражда своите сюжети, обичайно разгърнати сред монументални природни картини. Това са т.нар. „angoscia“ и „attesa“ ( от италиански „тревожност“, „безпокойство“ и „очакване“). Будзати се обръща навътре, към екзистенциалните човешки страхове – към страха от самото живеене. Крехкостта, несигурността в живота, атавистичните страхове от преходността, от смъртта и необратимостта на съдбата, разочарованието, провалът, самотата на човек сред безкрайния космос, излъганите надежди и неоправданите очаквания. Всичко това се разгръща елегантно и ненатрапчиво втъкано в на пръв поглед семпла история и обикновени герои без следа от героичност и подвизи.

Така е и в „Барнабо от планината“. Барнабо е горски стражар, който заедно с останалите стражари живее в Горския дом и дава наряд пред склад за експлозиви, необходими за построяване на път в планината. След като става ясно, че въпросният път така и никога няма да бъде построен, стражарите продължават още известно време да пазят склада. Случват се няколко инцидента, предизвикани от банда горски разбойници, предполагаеми контрабандисти, и от стражарите се очаква да ги заловят. С няколко изречения това е фабулата на романа.

И от тази на пръв поглед банална и с нищо неоткрояваща се история Будзати прави психологически разрез на най-тъмното и най-светлото в човешката душа. Величествената планина и могъщата гора остават сякаш безучастни към разрушителните човешки страсти и бушуващите бури. Денят и нощта настъпват и се редуват непоколебимо. И нищо не се променя. А дали наистина е така?

При Будзати никога нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. Всичко би могло да се разглежда като метафора за нещо друго. Планината планина ли е? Разбойниците разбойници ли са? Всичко е предоставено на въображението, а фантастичното служи просто като декор на извечните човешки дилеми и страхове. Темата за очакването е силно застъпена и тук. Очакването на големия ден – деня на обрата, когато ще се случи нещо, което ще ни преобрази и ще промени живота ни напълно. Така, както Барнабо очаква 25 септември – деня, в който би трябвало разбойниците отново да нападнат склада. Така, както Владимир и Естрагон очакват Годо в пиесата на Бекет. И никак не е случайно, че именно представител на екзистенциалистката философия – Албер Камю, превежда на френски другия голям роман на Будзати „Татарската пустиня“, където отново очакването на големия ден, на големия обрат, е основен мотив.

Идва ли големият ден? Да, идва. Но какво се случва и случва ли се нещо изобщо? Необходимо ли е нещо да се случи, за да се осъществи вътрешна трансформация? И какво всъщност представлява тя?

За мен „Барнабо от планината“ е една от най-утешителните книги, които съм чела. Това е така, защото, на първо място, Будзати е изключително фин и деликатен разказвач. Бяга от гръмките фрази, от играенето с езика на чисто лексикално и стилистично ниво, пише изчистено и семпло. Личи си журналистическият му стил в краткостта и стегнатостта на фразите, ненатруфени от епитети и детайлни описания. Въпреки че не се случват кой знае какви събития, разказът му се отличава с вътрешна динамика и смяна на темпото, постигната и чрез привидно странната смяна на минало и сегашно време. С използването на сегашно време се засилва усещането, че се случва нещо значимо, нещо, което ще остане трайно и устойчиво. С ръката си на художник Будзати само загатва отделни щрихи и контури, създава минималистични картини със силни внушения. И въпреки малкия обем на книгата, след последната страница имах чувството, че съм прочела мащабен роман.

Но да се върна на определението „утешителен“. В трескавото време, в което живеем, заобиколени от послания тип „Можеш повече“, в които да си успешен и да се стремиш непрекъснато към нещо, е новата религия, книгите на Будзати дават именно тази утеха, че не всичко е на всяка цена, не всичко е за всеки и в това няма нищо лошо. Някои битки просто не е нужно да се водят, когато не са твоите. А провалът… провалът всъщност е необходим, защото, иронично или не, тъкмо той указва пътя.

Поздравления за изд. Лист, че продължиха с Будзати и ни го представят отново в безупречно книжно тяло, великолепен превод на Нева Мичева и прекрасна корица на Кирил Златков. Без съмнение книгата се нарежда сред препоръките ми и сред любимите ми четива.