„50 класици на психологията“ – Том Батлър-Бодън, превод: Владимир Германов, изд. Дамян Яков (част 3)

И завършвам с част 3.

Виж авторите и книгите от част 1 тук и част 2 тук.

Джеймс е американски философ, заедно с Вилхелм Вунд се приема за баща на модерната психология. Преди това психологията е била част от философията.

Ето някои от основните идеи в „Принципите на психологията“.

Ние сме същества на навика. Ключът към добрите навици е да действаме решително за изпълнение на решенията, които сме взели. Действията ни създават моторните ефекти в нервната система и превръщат желанието в навик. Повтарящите се действия създават „рефлексни пътища“, по които за нервния ток е по-лесно да минава.

Хората разделят света на аз и не-аз, а промяната е най-съществената ни характеристика. Вижданията и възприятията ни се променят спрямо външни фактори, собствените ни състояния (глад, жажда, сън), спрямо сезоните и спрямо промените във възрастта ни. Промяната, динамичното равновесие ни правят човеци.

Мисълта ни също е поток. Не можем да имаме точно същата мисъл повече от веднъж.

Джеймс е известен и с формулата си за самооценката: самооценка=успех спрямо претенции

Говори и за „лекотата на сърцето“, когато се откажем от преследване на илюзии, защото това означава едно разочарование по-малко и не ни блокира. Той е и първият, който говори абстрактно не за човешкия ум, а за „аз“-а.

Умовете ни са свързани с по-дълбок пласт на съзнанието, който говори чрез образи и митове.

Целта на живота е „индивидуацията“ на „аз“-а – съединяване на съзнателния и несъзнателния ум.

Юнг разширява термина на Фройд за несъзнаваното до колективна мъдрост, небазирана на личен опит, изразяваща се чрез архетипи – универсални мисловни форми и ментални изображения, които влияят на чувствата и действията на индивида.

Това са вродени проекции, без значение от традициите и културните правила. Архетипите оформят нашите взаимоотношения.

Всички притежават религиозен инстинкт: вяра в Бог или светска вяра – комунизъм, атеизъм…

Индивидуация – състояние да интегрираш противоположностите в себе си – съзнателния и несъзнателния ум (егото и „аз“-а). Съвременните хора живеят с духовна пустота, която преди била запълвана от религия и митология. Според Юнг имаме нужда от нов тип по-дълбока психология, за да се справим с тревожността.

Осъзнаването на честите грешки и пристрастия в човешкото мислене ни освобождава и помага да вземаме по-добри решения, да правим по-точни преценки.

Интуицията ни често е права, но има достатъчно случаи, в които греши.

Мозъкът разполага с две системи на мислене: бърза и бавна.

Бързото мислене е свързано с интуитивно взети решения и заключения, а бавното с анализ и разсъдъчно мислене, то изисква усилия, затова го използваме по-рядко. Двете системи действат и в тандем, когато система 1 не успява да се справи. Създаваме си предубеждения от начални и непълни знания и си изтъкаваме история от ограничени факти.

– предубеденост на достъпността – колкото повече се говори за нещо, за нас е статистически то най-вероятно да се случи.

– имаме еволюционно вграден механизъм да даваме приоритет на лошите новини. Нежеланието за загуба е много по-голямо от желанието за придобивки. Заплахите имат предимство пред възможностите. Придаваме свръхтежест на малко вероятни събития (например терористична атака)

– Ефект на прайминг – ако си повлиян от изображение на пари, ще предпочетеш индивидуална пред групова работа.

– Напомняне на хората за възрастта им ги кара да ходят по-бавно.

– Ефект на котвата: споменато преди даден въпрос число се отразява на отговора.

Ако клиентите чуят, че има ограничение 12 бр. на човек, това ги кара да купуват повече, отколкото биха, ако го нямаше ограничението.

– Ефект на ореола – положителното впечатление повлиява върху последващите мнения за даден човек.

Помнещият човек е по-силен от преживяващия. Помним началото и края на дадена случка, както и големите събития, но не живеем в настоящето. Търсим причинно-следствени връзки и си обясняваме нещата с тях. Ако нещо следва във времето след друго, лесно го приемаме за негово следствие.

Мозъкът не обича да си мисли, че нещо е случайност, а си създава опростени и кохерентни истории.

Кинси е американски биолог и професор по ентомология и зоология, изследовател на сексуалността и един от отговорните за началото на сексуалната революция.

Въпреки че е биолог, приносът на Кинси в областта на психологията е неоспорим. Главите в книгата за човешката сексуална анатомия и физиологичните реакции по време на секс допринасят за запознаването на американците със собствените им тела повече от всичко преди това и разбулват табутата по отношение на женската сексуалност.

Лейнг дефинира шизоидните хора като хора, които живеят разделени или в себе си, или от света, и изпитват болезнена изолираност от останалото човечество. Страдат от „онтологична неувереност“ – фундаментално съмнение по отношение на собствената идентичност и мястото им в подредбата на нещата.

Разграничава шизоиди от шизофреници. Вторите са преминали границата към психозата.

Според него главната цел на психологията е да се занимава с постигане на лично развитие и свобода, а не с методична конвенционална медицина (на принципа болест – симптом – лекарство).

Маслоу изследва далечните кътчета на човешката природа и говори за себеактуализиращия се човек.

Прави широко известна концепцията за самоусъвършенстване чрез хуманистичната психотерапия. Тя поставя в центъра човека с неговия потенциал, съзидателност и свободна воля и говори за „върхови преживявания“ – трансцендентални моменти, в които изживяваме единство със себе си и света.

Под термина себеактуализация Маслоу разбира призвание, отдаденост на нещо по-голямо от теб, ценности – истина, красота, доброта, простота. Най-известната му теория е за йерархията на нуждите – от базовите, кислород и вода, до духовното и психологическото удовлетворение.

Маслоу е уверен, че почти всички психологически проблеми са поради „заболяване на душата“ от липса на смисъл и тревожност от неудовлетворени нужди.

За него самоусъвършенстването трябва да е всекидневен стремеж, а не преследване на нещо велико или религиозно изживяване.

За Маслоу човекът с невроза е просто човек, който не се е себеактуализирал. Тези негови възгледи променят фокуса на психологията.

„Трябва да балансираме големите цели с оставане здраво стъпили на земята.“

Маслоу говори още и за първична и вторична съзидателност. Първата като спонтанен проблясък, а втората като резултат от усърдие и постоянство.

„Най-зрелите хора са тези, които могат да се забавляват най-много. Те могат да се връщат назад, ако е нужно, могат да се държат детински и да си играят с децата, да са близки с тях.“

Най-известният му експеримент е този с „учителя“ и „ученика“ и пускането на ток при неправилен отговор, направен през 1961 и 1962 г. Повече за експеримента тук.

Интересна статия за Милграм в kultura.bg.

Повечето „учители“ стигат до най-силната степен на пускане на ток въпреки писъците и молбите на „ученика“. Никой от предварително анкетираните не е прогнозирал подобни реакции и поведение на „учителите“.

Милграм търси обяснения как са се оправдавали пред съвестта си:

– желание да покажат компетентност и справяне с работата на всяка цена

– прехвърляне на моралната отговорност върху ръководителя на експеримента

– вяра, че действията служат за постигане на голяма кауза (религии, идеологии, наука)

– обезценяване на жертвите като по-нисши и без стойност (тактиката на тираните)

„Учителите“ в експеримента са изпитвали дълг и лоялност не към наранявания, а към даващия заповедите.

Желанието да се угоди на авторитетите е еволюционно развито у нас. Трябва да има лидери, последователи и йерархии. Естественият импулс да не вредим се променя драстично, когато попаднем в йерархична структура и е застрашено собственото ни добруване и оцеляване.

Експериментът на Милграм доказва тезата на Хана Аренд за „баналността на злото“.

Културата ни е научила как да се подчиняваме на авторитетите, но не и как да не се подчиняваме на авторитет, който е морално укорим.

Самоконтролът е тясно свързан с успеха и емоционалната стабилност. На някои се удава по-лесно, но е нещо, което се учи и развива.

Какво представлява експериментът с бонбоните Маршмелоу?

Деца в предучилищна възраст са изправени пред дилемата дали да изядат 1 бонбон Маршмелоу веднага, или изчакат сами в стая с купа с бонбони 20 мин и да получат 2 бонбона.

Това е експеримент за изучаване на уменията за отлагане на удоволствието и самоконтрол.

Мишел провежда продължителни изследвания на повече от 500 деца, докато растат, и установява, че изчакалите 20 мин, имат по-добри показатели след време относно показателите брак, професия, ментално и физическо здраве, финанси и т.н.

Мишел обяснява поведението ни с двете системи, които си взаимодействат: гореща – емоционална, рефлексивна, несъзнателна, задвижва се от амигдалата в лимбичната система, и хладна – когнитивна, рефлексивна, рационална, ситуирана в префронталния кортекс. (Подобно на разграничението между бързо и бавно мислене на Канеман.)

Мозъкът има естествена склонност да предпочита непосредственото удоволствие, а хората придават на отложените във времето възнаграждения около два пъти по-малка стойност от тази на моменталните награди.

Ментална стратегия за устояване на изкушението би могло да бъде когнитивното прерамкиране – замяна на чувствените мисли за обекта на желание с хладни аналитични мисли (например представата, че хлебарка е полазила шоколада преди малко).

По-малко вероятно е да отложим удоволствието, ако сме тъжни и депресивни, емоционалното състояние влияе на волята и мотивацията.

Хората може да имат висок самоконтрол в някои области и ситуации и да са много уязвими в други. Поведението е пряко зависимо от емоционалния контекст.

Ключът към преодоляване на изкушенията при т.нар. „умора на волята“ е да имаш достатъчна мотивация, за да продължиш да се контролираш. Упорството в една трудна задача дава сили за следваща. Вярата ни в способността да се контролираме е ключова. Мишел реферира към теорията на Карол Дуек за фиксираната нагласа и нагласата за растеж.

Млодинов е физик и за него несъзнателният ум не е духовна реалност, а има солидна физиологична основа, развила се в мозъка за целите на оцеляването ни дълго преди да се появи цивилизацията.

Осъзнаваме около 5% от мозъчната си дейност, а 95% са в несъзнаваното.

Какво стои зад уж рационално взетите ни решения?

– оказва се, че хората предпочитат немско или френско вино в зависимост от музиката, която тече като фон в магазина

– по-щедри сме в бакшишите, когато навън грее слънце

– фирмите с по-лесни за произнасяне имена се представят по-добре

При дегустация на две всъщност еднакви вина избираме по-скъпото. Цената влияе върху орбито-фронталния кортекс, често свързван с удоволствията.

Два типа рефлекси отговори на средата:

– природният (безусловен) рефлекс (кучето отделя слюнка при хранене за подпомагане на храносмилането)

– придобит (условен) рефлекс (отделя слюнка при звън на камбанка, защото знае, че ще последва храна)

Вторите могат да са заучават и отучват.

Две нива на реакции на средата – невро-анализ (да разбере какъв е стимулът) и невро-синтез (бързо да реши дали е заплаха за него).

Начинът, по който хората се обучават и дисциплинират, е сходен с този при кучетата.

Не може да се предскажат силно емоционалните реакции при шок дали ще са неврастения (умора, оттегляне, демобилизация) или хистерия (невротична възбуда).

Павлов оказва влияние на бихейвиористката школа, според която няма свободна воля, а всички реакции спрямо стимули са предсказуми. Според Павлов обаче това не е така, защото все пак има място за индивидуален израз. Благодарение на него психологията стъпва на по-стабилна научна основа, тъй като той обича работата с измерими данни. Разграничава се от психоанализата и нейните несъзнателни мотиви и стремежи.

„Изгуби ума и открий сетивата си“ в съзвучие с контракултурата на 60-те.

Да живеем тук и сега.

Гещалт=цялост

Мозъкът е програмиран да свързва и попълва картината и да открива смисъл сред хаоса от цветове и форми.

Индивидът винаги се формира от някаква доминантна нужда (фигура) и когато тя бъде задоволена, се отдръпва на заден план и отстъпва място на друга. Гещалт терапията оценява индивида като част от средата му. Насърчава хората да са в постоянен контакт със средата си и да израстват. Да се опитват да не живеят по навик.

Осъзнаване на тялото и емоциите (mindfulness). Предлага се експериментът хората да описват в подробности какво правят и какво виждат в момента. По този начин не се дава възможност на тревожността (нещо абстрактно) да се прокрадне в съзнанието. Целта е да не се живее на автопилот. Трябва да запазим спонтанността, въображението и удивлението.

Призив към цялостната личност и себеприемането.

Езикът не може да бъде сведен само до функцията да се обменят мисли.

Има два типа реч: егоцентрична и социализирана.

При егоцентричната имаме повтаряне (думите се изричат само за удоволствие без адресат), монолог (коментари по време на игра) и колективен монолог (много деца говорят едновременно, всяко на себе си).

До 7 год. децата нямат вербална сдържаност.

Два типа мислене: насочено или интелигентно мислене (има цел и е в състояние да я изрази чрез езика, стъпва на опит и логика)

И ненасочено (аутистично) мислене – несъзнателни цели, свързани само с желания, езикът са образи, митове и символи. До около 7 год. децата са егоцентрични с аутистично мислене. Тенденцията в менталното развитие е от синкретично към аналитично – първо виждаш цялото и после придобиваш умения да анализираш и категоризираш. До 7-8 год. детският ум е синкретичен.

Децата фантазират и мечтаят, защото не ползват дедуктивно или аналитично мислене, не разграничават между истина и измислица, не работят с причинно-следствена връзки.

Въпросите „Защо?“ са първоначално насочени към намеренията (дори и при неодушевени предмети), а после към причините. Предкаузалността съвпада с егоцентризма и синкретизма. В тийнейджърската възраст се уеднаквяват менталните възможности с тези на възрастните. Не се наблюдават качествени промени сред това. Умът възприема информацията и реалността според индивуалния модел за света на всеки и образованието трябва да се адаптира към субективните възможности за учене на всеки индивид. Пиаже има принос за това как възрастните обработват нова информация, възприемат я и създават нови знания. Пиаже въвежда научната сфера „генетична епистемология“ относно развитието и промените в теориите на знанието по отношение на новата информация.

Намерението на Пинкър е да разкрие фактите, показващи доколко човешката природа се оформя от закономерности, които вече са генетично унаследени, и доколко от културата и средата.

Идеята за „табула раза“ („чиста дъска“) е на философа на Просвещението Джон Стюарт Мил. Пинкър й се противопоставя, както и на бихейвиоризма, който твърди, че биологията не играе роля в обяснението защо хората са, каквито са.

Различни изследвания на невролози и еволюционни биолози показват прецизно настроени различия на мозъците ни още от раждането. Например при серийните убийци префронталният кортекс е по-малък от средните размери, а той контролира вземането на решения и възпира импулсите ни.

Еднояйчните близнаци, разделени при раждане, си приличат много по обща интелигентност, вербални и математически умения, индивидуални характеристики и навици.

Въпреки това Пинкър твърди, че гените обозначават само вероятности, не определят нищо със 100% сигурност, така че в този смисъл свободен избор има.

Мозъкът съдържа цялостен образ за тялото и затова дори при ампутирани крайници продължава да изпраща сигнали за използването им, докато не мине известно време.

Амигдалата и темпоралните лобове играят централна роля в съзнанието. Например при епилептичен пристъп в темпоралния лоб, страдащият изведнъж вижда всичко, обляно в духовна светлина.

В книгите си Рамачандран разказва за истории от неврологичната и клиничната си практика с пациенти, които страдат от синестезия, синдром на Капграс (засегнатият вярва, че близките му са сменени с двойници, които го застрашават) и други психически разстройства. Рамачандран е популярен и с лекциите си в ТED.

Роджърс преобръща представите за взаимоотношението пациент-терапевт. Фокусът според него трябва да е върху изграждането на среда на доверие и откритост, изслушване без съдене. Той стъпва върху идеята на философа Мартин Бубър за „потвърждаването на другия“. Роджърс, заедно с Маслоу, поставя началото на хуманистичната психология, свързана с вярата в потенциала и личностното израстване.

(Да оставим всеки да бъде себе си.) Поставя началото на терапия, насочена към клиента. Това е новаторски подход, в сравнение с доминиращата по това време психоанализа. (Не терапевтът задава посока на разговора, а клиентът.) Отношението между двамата се основава на истината и затова терапевтът също може да изразява емоции или да е свободен да признае, че няма отговори. Роджърс разбира живота като течение, процес и промяна. „Поток на осъществяване, не завършен продукт“.

За него истинската причина хората да търсят терапия е отчаяната им нужда да станат себе си и да приемат всичките аспекти на самите себе си. „Фактите винаги са добронамерени, когато се отнасят за емоциите. Когато позволим дадено чувство да излезе на повърхността, отслабваме силата му върху нас.“

Дори когато нормалните сетива напуснат хората, те запазват своята уникалност и способност да се адаптират и пресъздават себе си пред лицето на ментални и физически проблеми, затова трябва да бъдат третирани като личности.

Мозъкът погрешно е сравняван с компютър, защото той не се стреми само да действа ефективно, а непрекъснато търся цялостност и смисъл. Картината и симфонията не са просто сума от цветове и звуци, а носят смисъл на възприемащия ги.

В книгите си Сакс разказва истории, основани на опита с неговите пациенти. Оливър Сакс е подбрал някои от най-необичайните случаи от своята практика: хора, изгубили паметта си, такива, които не разпознават лица и предмети; хора със забавено развитие, но с изключителни таланти; пациенти с фантомни крайници (в своята книга Рамачандран споменава някои от историите на Сакс) и др.

Парадоксално, щастието може да се крие в ограничаване на възможностите за избор, вместо в увеличаването им.

Шварц цитира експеримент, при който на две групи студенти се дава да дегустират кутии шоколадови бонбони. На едните – кутия с 6 вида, на другите – с 30. Тези с 6 вида ги намират за по-вкусни и дори са склонни да им се плати в бонбони вместо с пари.

– всяко решение изисква повече усилия

– по-вероятно е да сгрешим

– психологическите последици от тези грешки са по-големи

Шварц дели хората на максималисти и на такива, доволни от достатъчно доброто решение.

Щастие осигуряват близките отношения със семейството и приятелите, тоест ограничаването в избора, защото например бракът ограничава свободата да имаме повече партньори. Тоест щастието се оказва свързано с притежаване на по-малко, а не със свобода и автономност.

Убедени сме, че искаме да имаме избор, но когато го получим, той става по-малко привлекателен. Богатият избор причинява психологически страдания.

Изследвания показват, че хората са по-щастливи, когато знаят, че решенията им са необратими, защото тогава умът винаги намира оправдание за взетото решение. „Сравнението нагоре“ (например с по-богатите от нас) ни кара да изпитваме завист и неудовлетворение.

„Сравнението надолу“ ни кара да осъзнаем, че живеем добре и снижава тревожността.

Богатият избор дава и повече възможности за сравнение и увеличава тревожността и стреса.

Изобилието от опции е основен източник на психологическа болка заради тревожността от пропуснатите възможности и съжалението за пътищата, по които не сме поели.

Селигман е основател на движението за позитивна психология.

Една от тезите му е, че след достигане на определен праг на доходи и покупателна способност щастието не се увеличава пропорционално на натрупаното богатство. Важни са не парите, а значението, което им се придава.

Важно е да водим „богат и удовлетворяващ социален живот“.

Климатът не влияе трайно върху нивата на щастие, защото много бързо се свиква с хубавото време.

Грешка е да опитваме да коригираме слабостите си, истинско удовлетворение постигаме с развиване на силните ни черти. Важно е да развиваме силните си качества и да не се оправдаваме с детството си или днешните обстоятелства.

Според Селигман нивото на щастието ни е до голяма степен генетично определено и не можем да го увеличим, но можем да живеем в горните регистри на даденото ни.

Източната мъдрост „Чувствай гнева, не го показвай“ е ключът към щастието. Прошката и благодарността ни връщат удовлетворението от живота.

Скинър е противоречива фигура в научните среди, представител на бихейвиоризма. Според него хората трябва да бъдат анализирани като животни, които си взаимодействат със средата, защото действията ни не са резултат от вътрешни мисли, емоции и импулси. Бихейвиористичната теза е, че хората са творения на средата и последствията от действията си. Скинър отхвърля идеята, че поведението ни се определя от вътрешни цели и че състоянията на ума причиняват действията ни, тоест човешката природа определя поведението.

За да разберем защо хората действат по един или друг начин, е достатъчно да познаваме обстоятелствата, накарали ги да действат така. Бихейвиоризмът определя действията като резултат на влиянието на средата, резултат от взаимодействието и приспособяването ни към света.

Ключът според бихейвиористите не е в индивидуализма, а в създаването на по-благоприятна и стимулираща среда.

„Човекът не е морално животно… Той е изградил някаква социална среда, която го кара да се държи по морален начин.“

Човекът е брънка от дълга верига, оформена от генетичната ни история и средата, но има капацитет да оформя средата си.

Еволюцията на една култура е подобие на гигантско упражнение по самоконтрол.

Но контрол не чрез забрани и наказание, а чрез създаване на позитивни стимули.

Културите, които поставят над всичко свободата на вътрешните подбуди, рискуват да бъдат изпреварени от културите, които поставят на първо място оцеляването си. Липсата на гъвкавост не предвещава добро бъдеще.

Уилям Стайрън е американски писател, в книгата си „Видим мрак. Спомен за лудостта“ той говори за депресията като

чувство за безполезност, свързано със суицидни мисли, безсъние, несъсредоточеност, хипохондрия, загуба на апетит и либидо.

Стресът върху невротрансмитерите намалява производството на норепинефрин и серотонин и увеличава кортизола.

Литературно вдъхновение за Стайрън е Албер Камю.

Писателят посвещава части от „Видим мрак“ на близки свои хора, страдали от депресия, като например Ромен Гари.

Според него депресията може да бъде причинена от различни причини или съвкупност от причини, които трудно се установяват – генетична предразположеност, химически дисбаланс, минал опит.

Дори и да изглежда като вечна, депресията винаги отшумява и невинаги медикаментите и терапията помагат. Стайрън подкрепя идеята на Камю от „Митът за Сизиф“, че независимо от всичко продължаваме да сме длъжни да оцеляваме.

Депресията е комплексно състояние и винаги е свързана с криза на идентичността, не само с химически дисбаланси.