„50 класици на психологията“ – Том Батлър-Бодън, превод: Владимир Германов, изд. Дамян Яков (част 2)

Айзенк се счита за един от спорните психолози на 20 в.

Занимава се предимно с въпроси за влиянието на гените и преимуществото им пред средата, доразвива концепцията интроверт-екстроверт.

Класифицира хората по две суперхарактеристики: екстро-интровертност и невротизъм, които са генетично определени, и добавя третото измерение психотизъм или доколко е вероятно човек да се изправи срещу системата.

Айзенк е първият учен, който прави опит за статистически подход при определяне на типа личност, като твърди, че нивата на интелигентност са изцяло генетично предопределени.

Основна тема в трудовете на Франкъл е „екзистенциалният вакуум“ – празнотата, безсмислието и смисълът на страданието.

В своята логотерапия той говори за силата на свободната воля, съзнателния избор на нагласа и т.нар. ноогенни оплаквания, свързани с духовни конфликти.

Франкъл е представител на екзистенциалната психотерапия, която, за разлика от екзистенциалните философи Камю и Сатр, е оптимистична. Екзистенциалният вакуум сигнализира, че волята ни за смисъл е жива и е полезен, защото чрез него израстваме.

Няма универсален смисъл на живота, той е само индивидуален. Тази уникалност на смисъла се нарича съвест.

Фройд пише за стремежа към удоволствие, Адлер – за стремежа към власт, а Франкъл – за стремежа към смисъл.

Ана Фройд е пионер в психологията на егото и детската психоанализа.

Продължава работата на прочутия си баща и стъпва на неговите „ид“ (нагони, несъзнателното), „его“ (създава си защити от ид), „суперего“ (откликва на социалните и общностните правила).

Отхвърлянето и потискането на инстинктите ни може да доведе до нездрави личностни характеристики и неврози.

„Сънищата разкриват желанията на несъзнателния ум и неговата голяма интелигентност.“

Фройд предлага медицински и научен подход към темата за сънищата като резултат на „сетивна възбудимост“, а съдържанието им дефинира като индикатор за менталното здраве. За Фройд сънищата са арена, на която несъзнателният ум изразява себе си и своите неудовлетворени желания, а неврозите се развиват от потискани сексуални желания.

Според австрийския психоаналитик съществуват три големи унижения в човешката история: когато Галилео открива, че Земята не е център на вселената; когато Дарвин открива, че хората не са център на сътворението и неговото откритие, че не сме господари на ума си, както сме вярвали.

Днес неврологията отхвърля психоанализата като не достатъчно научна, защото няма данни, че сънищата могат да бъдат свързани с желания и мотивация.

Приносът на Фройд обаче е в откритието на ролята на подсъзнателното и че благодарение на него психологията става привлекателна не само за специалистите.

Гарднър разработва теория за множеството интелигентности, които не се измерват с IQ тестове.

„Озадачава ме неоправданото приемане, че някои способности могат произволно да бъдат сочени като интелигентност, а други – не.“

Тезата му е, че логико-математическата или т.нар. обща интелигентност, която се измерва чрез IQ теста, не е добър измерител за човешкия потенциал. За него по-важно е не „Колко си умен?“, а „Как си умен?“.

– Лингвистична интелигентност – умение за боравене с езика, за изучаване на чужди езици, за писане.

– Логико-математическа интелигентност – капацитет за анализиране на проблеми, търсене на решения, научен подход, дедуктивно разсъждаване. Заедно с първата влизат в IQ тестовете.

– Музикална интелигентност – хората с музикална интелигентност мислят в звуци, ритми, имат слух и усет за композиране.

– Телесно-кинестетична интелигентност – притежателите ѝ владеят езика на тялото, пантомима, актьорство, спортни дисциплини, имат добре координирани физически движения.

– Визуално-пространствена интелигентност – необходима за скулптори, архитекти, навигатори, инженери, дизайнери.

– Междуличностна интелигентност – позволява ни да разбираме целите, мотивите и желанията на другите. Важно умение за преподаватели, маркетинг експерти, търговци и др.

– Вътреличностна интелигентност – позволява ни да разбираме себе си и да сме осъзнати за чувствата и мотивацията си.

Важна за писатели, философи, хора на изкуството.

Теорията на Гарднър поставя предизвикателства пред стандартното образование и методи.

„Истински умните знаят в какво ги бива и развиват силните си качества и умения.“

Поради начина, по който работи мозъкът ни, предвижданията ни как ще се чувстваме в бъдеще невинаги са верни, а това включва и нещата, които ще ни направят щастливи. Често грешим в преценките си.

Префронталният кортекс отговаря за бъдещето и планирането, затова хората с увреден преден дял обичайно не правят планове за бъдещето и са слабо тревожни. Човекът е единственото същество, което съзнателно мисли за бъдещето. Катериците събират жълъди за зимата заради биологичен инстинкт, който се активира от скъсяването на деня, а не защото мислят и планират бъдещето.

Гилбърт представя тезата на Кант, че възприятията ни са като портрети, които казват колкото за обекта, толкова и за самия възприемащ. Мозъкът ни създава интерпретация на реалността.

Проблем създават случилите се неща, които пропускаме, защото мозъкът ни не е добре структуриран да забелязва отсъстващото.

Когато си представяме бъдещето, използваме същите сетивни части от мозъка, които използваме при преживяване на реално случващото се в настоящето, затова не можем да прогнозираме рационално по отношение на бъдещи събития. Каквото си представяме, че ще се случи, се определя от това, което чувстваме сега. Според Гилбърт е добре да преодолеем представата за собствената си уникалност и да се допитваме до хора с опит за това как са се чувствали при определени промени или решения, които предстоят и на нас, и да им се доверим.

„Преценките, които правим, докато мигнем с очи, могат да не отстъпват на тези, до които стигаме след дълги размишления.“

Способността ни за бързи заключения е еволюционно обусловена. В застрашаващи ситуации хората е трябвало да взимат моментални решения на база оскъдна информация.

Гладуел въвежда понятието „тънък срез“ или „способността на нашето несъзнавано да открива закономерности в ситуации и поведения на базата на много тънки срезове минал опит.“

Дори сложните ситуации могат да се разчитат бързо, ако сме в състояние да видим закономерностите.

Доказано е, че в критични ситуации се справяме много по-добре с вземането на правилните решения дори и при ограничена информация. Гладуел твърди, че можем да се научим да правим по-добри светкавични преценки, както и на логично мислене. Разбира се, бързите решения водят и до грешки.

В книгата си споменава и ефекта „Уорън Хардинг“ (когато заради външния вид заключаваме, че някой е интелигентен, кадърен и почтен) по името на един от най-неуспешните американски президенти.

Проучване на Гладуел показва, че преобладават високи и бели мъже като шефове на успешни компании, защото на такива се доверяваме повече.

Разбира се, можем да попаднем в капана на бързите решения, когато ставаме уязвими за стереотипи и предразсъдъци.

Например, в медицината често се смята, че колкото повече информация има лекарят за пациента, толкова по-точно го диагностицира, но се оказва, че това невинаги е така. Понякога повечето информация замъглява преценката ни, защото ни създава прекомерна самоувереност.

Голман изрежда базовите емоционални компетентности:

– себеосъзнаване – на чувствата ни, слабостите ни, способностите, увереност, че можем да се справим с трудностите

– себерегулация – съвестност, отлагане на удоволствието, контрол над емоциите си

– мотивация – да се справяме с разочарования и провали

– емпатия

– социални умения и сътрудничество

Емоционалната интелигентност EQ е умение да изразяваш чувствата си по подходящ начин в подходящия момент.

Докато IQ до голяма степен е вродено, то EQ се учи. Все още има дебати дали EQ изобщо съществува, или това са просто черти на личността.

Джон Готман наблюдавал 650 двойки през период от 14 години.

В своите наблюдения той разбива митове за нещата, които се смята, че правят една двойка щастлива – например, че комуникацията и изслушването са ключът към щастливия брак. Според него това не е приложимо в брака. Важното според него е как партньорите се справят с караниците и конфликтите.

Друг мит е, че сериозните различия в мненията разрушават брака. Готман набляга на това, че различията трябва да се приемат и ценят.

Качеството на приятелството с партньора е от решаващо значение.

Важно е не дали, а как се карат двойките.

Жените са по-способни да възстановят спокойствието си след стресиращи ситуации, затова по-често те повдигат конфликтни въпроси. Мъжката сърдечно-съдова система се възстановява от стреса по-бавно.

На физиологично ниво вербалните атаки се възприемат като заплаха за личността ни, за оцеляването ни. Вдига се пулсът, кръвното налягане и се освобождават хормони на стреса. При мъжете преодоляването на стреса трае по-продължително.

Целта на брака е „споделен смисъл“, а предпоставката за него е приятелството.

Някои от съветите, които отправя Готман, са: познавай и проявявай интерес към света на партньора си, ежедневно му отделяй внимание по дребни поводи, взимайте решенията заедно.

Днес аутизмът се смята за „невроразнообразие“ както дислексията и дефицита на внимание, като различие, което не пречи на човек да води удовлетворителен живот. Разглежда се като „синдром на интензивния свят“, при който ексцесивните невронни процеси могат да направят възприятията за света болезнено силни. Аутистите търсят сигурни поведенчески рутини, които повтарят обсесивно. Според Гардин аутистичните черти много често не са дефицити, а силни страни – например вниманието към детайла. Аутистите умеят да свързват идеи или неща, между които преди не е установявано родство; притежават добра дългосрочна и зрителна памет и с радост изпълняват еднотипни задачи всеки ден. Грандин обръща внимание на това, че трябва да сме по-прецизни в класификациите, защото доста от хората, обявени за аутисти според тестовете, се оказват просто по-чувствителни и интровертни.

Когато не можем до намерим начин да разкажем историята си, тя разказва нас – ние сънуваме тези истории, развиваме симптоми или откриваме, че действаме по начини, които не разбираме. В книгата си „Осъзнат живот“ Грос описва завладяващи казуси с пациенти, като показва, че миналото оформя мислите и действията ни всеки ден. Според него психоанализата е по-човешкият подход към изследване на човешкото поведение.

Книгата представлява психотерапевтична проза, в която авторът разказва истории от професионалната си практика, и за начина, по който от дълбокото несъзнавано се извличат истинските мотиви за нашите преживявания.

Харлоу оспорва доктрината на бихейвиористите, че хората се мотивират от основните движещи сили – глад, жажда, елиминация, болка и секс, а любовта и привързаността са вторични нужди.

За целта решава да работи с маймуни резус, които почти не се различават от човешките бебета. Широко известен е експериментът му с маймуните, четири покрити с мек плат фигури от телена мрежа и четири без мек плат, но даващи мляко. Противно на бихейвиористката теория маймунчетата предпочитали куклите, покрити с мек плат, като така се потвърдила тезата на Харлоу, че връзката между бебето и майката, а не фактът, че тя му осигурява мляко, е от първостепенно значение. Експериментите на Харлоу променят начина, по който функционират домовете за деца и агенциите за социални грижи. Пример за тези промени е съветът към младите майки веднага след раждане да гушкат бебето и да установят връзка с него. Любопитен парадокс е, че на Харлоу му се носи лоша слава на антифеминист, провеждал е жестоки експерименти с маймуни, въпреки убеждението си, че животните също имат дълбоки емоционални нужди.

Книгата на Харис представлява практическо ръководство по транзакционен анализ, който се основава на схващането, че решенията, които хората вземат в настоящето, са следствие на предпоставки от миналото, които в даден момент може да са били необходими за оцеляването, но в много случаи вече не са валидни.

Харис пише, че имаме три вътрешни гласа под формата на архетипни герои: родител, възрастен и дете. Възрастният е гласът на разума и представлява обективността. Авторът предлага практически съвети за декодиране на вербални и невербалнш признаци, по които да установим кой от трите ни вътрешни гласа говори в момента.

Термините, с които борави, следват Фройд и неговите „суперего“, „его“ и „ид“, но книгата на Харис е в жанра популярна психология, написана е на достъпен език и бързо става бестселър.

Хофър се занимава с изследвания върху нахлуването на масовите движения и психологията на груповата идентификация, разсъждава по въпроса кое прави хората готови да желаят да умрат заради кауза. Масовите движения са мощни и заредени с религиозен плам и заменят една доктрина с друга. Средната класа се оказва най-уязвима.

„Сърпът и чукът, както и свастиката – пише Хофър – са от една категория с кръста.“

„Вярата в свещена кауза е до голяма степен заместител на загубената вяра в самия себе си“.

„Фрустрацията ни е по-голяма, когато имаме много и искаме повече, отколкото ако нямаме нищо и искаме нещо. По-малко неудовлетворени сме, когато ни липсват много неща, отколкото когато ни се струва, че ни липсва само едно нещо.“

Хората се включват в масови движения заради чувството за принадлежност и другарство, което липсва в конкуриращото се общество. Отегчението също би могло да е причина. Хофър припомня, че дейността на Хитлер е финансирана от съпругите на големи германски индустриалци, които са били отегчени от обичайните си дейности. Масовите движения привличат хора, които не обичат да носят отговорност за живота си, хора, освободени от чувството за собствена индивидуалност.

„Каквото не е, нямам“ е по-мощна мотивираща сила от „каквото е, каквото имам“.

Неудовлетворение от настоящето ни прави уязвими за обещания за бъдещето.

Хорни е последователка на психоанализата, но остро оборва идеите на Фройд, например за „завистта на пениса“, и омаловажава върховенството на сексуалната мотивация, показва как жените стават уязвими за неврози, причинени от нереалните очаквания към тях в обществото. Заради тези си идеи е обявена за първата феминистка сред психоаналитиците, въпреки че самата тя има три деца. Отново за разлика от Фройд, Хорни не търси корените на проблемите в несъзнаваното и в детството. Нейните описания на вътрешните конфликти, причини за неврозите, повлияват и когнитивната терапия, и хуманистичната психотерапия на Роджърс и Маслоу. Всички невротични симптоми, твърди Хорни, са индикатор за нерешен дълбок вътрешен конфликт. Като основна причина за възникване на невротичното поведение посочва социалния, а не биологичния фактор.

Хорни дава характеристика на невротичната личност:

1.Ригидност – невъзможност за приспособяване към резките промени в околната среда.

2.Разминаване между потенциалните възможности и реалните постижения.

3.Наличие на невротични потребности, изразяващи се в следните няколко типа невротично поведение:

– поведение, насочено към хората: стремеж към постигане на одобрението на другите на всяка цена, дори чрез потискане на собствената личност;

– поведение, насочено към себе си /отдалечаване от хората/. Изразява се във все по-голямо разрушаване на връзките индивид – социална среда, отказ от общуване, затваряне в себе си. Човек избира такова поведение, когато се страхува от санкцията на другите.

– поведение, насочено против другите /агресивно поведение/. Стремежът към престиж и власт като крайна цел и ценности, които трябва да бъдат постигнати на всяка цена.

Хорни загатва и за етнопсихологията – дадено поведение в определен културен контекст може да се смята за болестно, а в друг за напълно адекватно.